Светкавиците в нощта ~ уроците от времето в пространството

6/14/2020

The Dancing Nightsky

Неделя, 14-юни. Тъкмо се бях зарадвала, че този път ще си легна "навреме", и небето в нощта ме вдигна обратно на крака.

Някъде далеч отвъд хоризонта имаше гръмотевична буря, която при нас се проявяваше повече като светкавичен танц в нощното небе.

Без звук, само светлина.

Чакането...

Излязох на терасата и започнах да чакам с телефона за "точния момент"...

Какво небе само!
(Тъмно)
Какъв нощен оазис!
(Светло)

Въздухът цял се беше превърнал в озон.

Заех поза изчакване, тип "статуя" (във формата на статив), и започнах да практикувам "осъзнато дишане". Последното ми помагаше да контролирам - или по-точно да минимизирам, мърдането на ръцете, тъй като и най-малкото движение разместваше фокуса на камерата, а след това отнемаше около секунда-две той да се намести обратно.

Съзнанието в главата ми все още беше в страната на спящите, а тялото ми започна да се сковава и тук-таме да усещам болки от причиненото от мен самата "немърдане". За да се поразбудя, но и за да се застопоря, си казах: "Сега си представи, че си Буда (колко му е!) и престани да мрънкаш, макар и да го правиш наум!".

Понеже бурята не беше наблизо, танцът между светлината и тъмнината се проточваше във времето. Не знаех кога щеше да дойде следващият светлинен процеп и стоях в нощта, прикрита в сянката на терсата, като хищник, който дебне плячката си и чака подходящия момент.

За разлика обаче от хищниците в природата, търпението ми хич го нямаше. Мърдучках, въртях се (повече вътрешно, отколкото външно) и от време на време, след някой и друг неуспешен опит да заснема желаното, триех купчината от нови "ненужни" снимки, за да освободя място на телефона ми. Последното нерядко се случваше в "най-неточния" момент и ето, че отново пропусках да заснема светлината!

Балансът "тъмно~светло"

За цялото време, докато бях на терсата, успях да уловя само тези 3 кадъра. Само 3 кадъра за повече от 30 минути стоене в поза "статуята на балкона".

Или се случваше да пропусна момента, докато разчиствах място на телефона...

(iOS-ът не пропусна на два пъти да ме информира, че съм достигнала лимита на паметта - сякаш беше нещо, което не знаех, и сякаш точно сега трябваше да ми го напомни!)

Или реакциите ми бяха бавни и моментът на спусъка ми убягваше...

(Действах с по-малко от секунда закъснение, което в случая си беше като разстоянието между частиците на атомно ниво. (Макар и да използвам за сравнение атрибутите на времето с тези на пространството, аналогията в случая е много точна.) За жалост обаче, промяната "там", не се отразяваше в картината "тук". Защо ли? Ами защото аз не бях част от Полето и Полето не беше "в мен".)

Или може би просто светкавиците са... просто светкавични. И за да ги уловиш, си иска чалъм, но може би и още нещо...

Въпросите и отговорите... И научаванията

В тишината на нощта и в тъмнината на околосветското пространство обаче имах възможността да се замисля над някои важни и (изглежда) актуални за мен въпроси...

Защо не ми се получаваше?
Защото чаках, за да "направя"... за да "постигна резултат".
Защото исках да заснема красотата поради "грешните" причини. А именно, за да "постна нещо хубаво в Инстаграм", и то някога, напред във времето. Вместо просто да си седя и да се наслаждавам на момента.

Когато си в момента, постигането се превръща в ПРИСТИГАНЕ.
А ти самият се превръщаш в Свидетел на това, което се е сътворило.

Какво ми показаха светкавиците?
Че всичко в живота е непредвидимо. И още повече - сега, когато всичко не просто се променя, а се трансформира, че даже и трансмутира!

И че, за да усетиш точния момент за действие, трябва да отвориш всичките си сетива, за да допуснеш "външното" пространство да се слее с твоя вътрешен свят. Да му позволиш да те промени. И заедно да се трансформирате и прекроите в танца, който се твори.

На какво ме научи това преживяване?
Че стига да имаш желание за нещо - нито умората, нито късният час могат да ти попречат да го направиш. Но също и че е важно поради какви причини правиш това едно нещо.

Ако причините са задвижени "отвън", не стигаш далеч. А още по-малко пък "отвъд" - в момента, който е точният момент, и в действието, което е точното за този момент действие.

Но ако причините идват "отвътре" и са насочени обратно "навътре", тогава се синхронизираш (и "интюнизираш") с времето и пространството. Последните влизат обратно в теб. И ти вече не си отделен от тях. И те вече действат и създават чрез теб... А това, което излиза от теб, е симфония и красота.

И още... Че тялото иска да се движи, но и да е в покой, докато се движи. С други думи, да се движи от мястото на вътрешния покой.

Един парадокс, който ми предстои да продължа да изследвам и да наблюдавам... И докато правя това - да се наслаждавам на това, което правя във всеки един момент.

Защото това Е, което е сигурно и неотменимо във всеки един момент:
Моментът, който Е, е и моментът, в който АЗ СЪМ.

1 Comment

Споделяне...