The Dancing Nightsky Неделя, 14-юни. Тъкмо се бях зарадвала, че този път ще си легна "навреме", и небето в нощта ме вдигна обратно на крака. Някъде далеч отвъд хоризонта имаше гръмотевична буря, която при нас се проявяваше повече като светкавичен танц в нощното небе. Без звук, само светлина. Чакането...Излязох на терасата и започнах да чакам с телефона за "точния момент"... Какво небе само! (Тъмно) Какъв нощен оазис! (Светло) Въздухът цял се беше превърнал в озон. Заех поза изчакване, тип "статуя" (във формата на статив), и започнах да практикувам "осъзнато дишане". Последното ми помагаше да контролирам - или по-точно да минимизирам, мърдането на ръцете, тъй като и най-малкото движение разместваше фокуса на камерата, а след това отнемаше около секунда-две той да се намести обратно. Съзнанието в главата ми все още беше в страната на спящите, а тялото ми започна да се сковава и тук-таме да усещам болки от причиненото от мен самата "немърдане". За да се поразбудя, но и за да се застопоря, си казах: "Сега си представи, че си Буда (колко му е!) и престани да мрънкаш, макар и да го правиш наум!". Понеже бурята не беше наблизо, танцът между светлината и тъмнината се проточваше във времето. Не знаех кога щеше да дойде следващият светлинен процеп и стоях в нощта, прикрита в сянката на терсата, като хищник, който дебне плячката си и чака подходящия момент. За разлика обаче от хищниците в природата, търпението ми хич го нямаше. Мърдучках, въртях се (повече вътрешно, отколкото външно) и от време на време, след някой и друг неуспешен опит да заснема желаното, триех купчината от нови "ненужни" снимки, за да освободя място на телефона ми. Последното нерядко се случваше в "най-неточния" момент и ето, че отново пропусках да заснема светлината! Балансът "тъмно~светло"За цялото време, докато бях на терсата, успях да уловя само тези 3 кадъра. Само 3 кадъра за повече от 30 минути стоене в поза "статуята на балкона". Или се случваше да пропусна момента, докато разчиствах място на телефона... (iOS-ът не пропусна на два пъти да ме информира, че съм достигнала лимита на паметта - сякаш беше нещо, което не знаех, и сякаш точно сега трябваше да ми го напомни!) Или реакциите ми бяха бавни и моментът на спусъка ми убягваше... (Действах с по-малко от секунда закъснение, което в случая си беше като разстоянието между частиците на атомно ниво. (Макар и да използвам за сравнение атрибутите на времето с тези на пространството, аналогията в случая е много точна.) За жалост обаче, промяната "там", не се отразяваше в картината "тук". Защо ли? Ами защото аз не бях част от Полето и Полето не беше "в мен".) Или може би просто светкавиците са... просто светкавични. И за да ги уловиш, си иска чалъм, но може би и още нещо... Въпросите и отговорите... И научаваниятаВ тишината на нощта и в тъмнината на околосветското пространство обаче имах възможността да се замисля над някои важни и (изглежда) актуални за мен въпроси... Защо не ми се получаваше? Защото чаках, за да "направя"... за да "постигна резултат". Защото исках да заснема красотата поради "грешните" причини. А именно, за да "постна нещо хубаво в Инстаграм", и то някога, напред във времето. Вместо просто да си седя и да се наслаждавам на момента. Когато си в момента, постигането се превръща в ПРИСТИГАНЕ. |
Категории
All
Архив
November 2021
|