Неделя, 14-юни. Тъкмо се бях зарадвала, че този път ще си легна "навреме", и небето в нощта ме вдигна обратно на крака.

Някъде далеч отвъд хоризонта имаше гръмотевична буря, която при нас се проявяваше повече като светкавичен танц в нощното небе.

Без звук, само светлина.

Още със събуждането ми чувам силния вятър навън. Промушва се през всички процепи, дори и вентилаторите в банята бумтят, но сега боботенето там е по-силно от друг път.

Поглеждам през прозореца и виждам планината, опасана в сив облак, който няма начало, няма и край. Сякаш сива пелена е опасала цялата планина. Замислям се: "Сутринта цяла е опасана в сивота..." Не неприятна сивота. Просто сивота.

Излязохме навън. И най-накрая слязох на земята. Ала главата ми не спираше да захожда пак към Небесата... 😇 Какво да се прави ~ природата ми е такава. А и виждате какви красоти умеят да рисуват дърветата добри!