Да уловиш момента

5/15/2020

За тайминга* и перспективите ~ във времето и пространството, и за преходното в живота...

* Тайминг ~ подбиране на точния момент; синхронизиране

Вселената тази сутрин ми направи един неочакван подарък ~ този слънчев мак... 🥰
А после се оказа, че подаръкът е троен!

Ето и историята...

Още със събуждането ми чувам силния вятър навън. Промушва се през всички процепи, дори и вентилаторите в банята бумтят, но сега боботенето там е по-силно от друг път.

Поглеждам през прозореца и виждам планината, опасана в сив облак, който няма начало, няма и край. Сякаш сива пелена е опасала цялата планина. Замислям се: "Сутринта цяла е опасана в сивота..." Не неприятна сивота. Просто сивота.

Отивам да си направя кафе. Пламен вече отдавна е в офиса. Чух го призори да заключва входната врата. Този път обаче не станах да го изпратя, както правя обикновено, тъй като имах сън с послание и не исках да прекъсвам "предаването".

Вече с кафе в ръка, излизам на терасата, за да преценя какво е положението навън.
Сиво. Шумно. И... "Интересно... откъде се взе този вятър? И какво ли идва да ни донесе сега?" ~ чувам мислите си насред цялата тази "вилня", но оставям въпроса без отговор засега...

Оглеждам балкона. Цветенцата ми танцуват в синхрон с вятъра и все едно се кланят на земята. Напомнят ми за себе си и ме приканват, че е време да им дам вода. Луната вече е преминала в Риби и решавам, че денят е подходящ за това, но ще го направя по-късно.

Този вятър определено носи дъжд! Но дали ще дойде, това вече е друг въпрос...
Продължавам, почти като на песен: "Все пак, още сме в месец май, та "май ще вали, май няма да вали" много приляга на времето навън тези дни..."

За перспективите

Тъкмо тръгвам да се прибирам обратно в стаята, и чувам нещо долу, под терасите, да иззвънтява... Поглеждам и виждам бутилка. Може да е изпаднала от колата на съседите, тъй като е "паркирана" точно до нея.

Благодарение на тази бутилка, плъзгам последен поглед по зелената морава. И там - насред жълтите тревички - виждам този мак, в цялата му крехкост и червена красота.

"Но как така?! Вчера го нямаше! Или го е имало? Само че не съм го забелязала, нищо че минах покрай тази туфа цели два пъти...?"

Я, виж ти... Продължавам да оглеждам полянката и малко по-вляво откривам още един мак. Също толкова ярко червен като първия. Два са. Това са. Други няма. Но дори и два ~ пак са ми достатъчни, за да ме зарадват и да им се порадвам.

Интересно... До вчера се дивях на снимки с макове в Инстаграм и си казвах, "Ей, ако можеше сега и ние да сме на път, за да снимам и аз такива красоти..." И без да осъзнавам, Вселената ми беше направила подарък! Беше ми подарила цели два мака - точно под терасата ни! На четири етажа разстояние. Радвам се на мисълта, че вече не е нужно да ходя до Созопол, за да снимам макове, защото мога да го направя и от дома.

А после отново се връщам към въпросите, последвали озадачението: "Интересно, откога ли тези макове са там? И как така досега не съм ги забелязала? Бяха ли там вчера? Не помня... И ако са били, как така не съм ги видяла?"

И в този миг вятърът донесе със себе си и осъзнаването...

Понякога не можеш да видиш това, което ти е под носа, защото все търсиш надалеч. Гледаш в Инстаграм, а не виждаш във физическата си реалност!

И още... За да видиш това, което ти е под носа, трябва смениш перспективата.
Да погледнеш отгоре или отстрани. И да гледаш с отворени, будни очи.

За тайминга

И така, докато се радвах на мака в близката далечина и слушах постепенно вятърът да се засилва, през мен премина мисълта, че ако искам да уловя момента с мака, трябва да го направя сега! Защото по-късно може и да бъде вече късно...

Преставам да мисля и да си задавам въпроси и тръгвам надолу, екипирана с телефона в ръка. За да не правя празен ход обаче, взимам и торбата с боклук, за да я изхвърля. "Ще изхвърля боклука и след това ще правя снимките. За да ми е чисто..." ~ влизам отново в поредното планиране и подреждане на бъдещата ми реалност.

Още щом се подавам иззад ъгъла, виждам кончетата, които кротичко пасат в близост до туфата. Даже много близо! "Ах, че красиво..." Муцунките им са точно срещу мен и от това би се получило чудесен кадър.

И ето, че отново започвам да се колебая: "Да изхвъля ли боклука преди това, или да започна да снимам още сега?". Опасявам се, че - след като са толкова наблизо, - щракането може да ги стресне. Затова решавам, че ще се придържам към предварителния план и с подтичване отивам до контейнерите малко по-натам, а с още по-бърз ход се връщам наобратно.

Картината вече е различна. Кончетата са се отдалечили и вече са с гръб към мен. Усещам леко съжаление да се прокрадва в мен. "Нищо, карай ~ нали пак е красиво, а и не мога да върна времето назад..."

Една, две, три... Снимките се нижат в телефона ми. Прибързвам сякаш, без да се потапям в момента... Но си повтарям: "Нищо, карай..." Задачата скоро вече е изпълнена, а аз се прибирам обратно у дома.

Няколко минути по-късно, когато поглеждам през терасата, маковете вече ги няма, а кончетата са се отдалечили. Вятърът ги бе отвял.

Ето, това е то: да уловиш момента...
Независимо дали с камера, или с очи. Макар че най-добре е да го правиш със сърце.

Осъзнавам, вложих мъничко сърце в този момент, защото имах цел, задача, план. Иска ли ми се да бе различно? Не. А пък и да ми се иска, няма никакво значение ~ нали моментът вече е отминал.

Колко бързо се променя пейзажът само. И колко бързо се нижат моментите. Сега (нещото) го има, а после го няма.

Има го... Ето го... Няма го...

Момент #1: Има го

Момент #2: Ето го

Момент #3: Няма го

И колко преходно е всичко пред силата на вятъра и на промяната... Замислям се...

Кои са моментите, които е възможно да пропускам, а може да е нужно да ги уловя?
Кои са цветята в собствената ми градина, които все още не забелязвам, защото гледам другаде и надалеч?
Какво е нужно да погледна отгоре или отстрани, за да го видя още по-ясно? За да го разпозная?
В какво е нужно да вложа още повече сърце, за да съхраня в себе си плеяда от моменти, които да отварят Вселена от живот?
И какво още ми показва Вселенският подарък от деня?

Останах си с въпросите и размислите през деня. А вечерта вятърът се изви, още по-силен. Сякаш за да ми припомни за забравеното от преди, а може би и за да утвърди спомена ми за припомненото ново...

P.S. На следващия ден...

Тази нощ бурята така и не дойде. А на сутринта отдолу, под терасите, ни се усмихваше цяло съзвездие макове ~ от цели две стрехи! 😃 А там, където вчера имаше само един - сега вече бяха два.

Порадвах им се, полюбувах им се. И този път улових момента и със сърце...